Пия си аз чайчето от каракаде и седя до прозореца. Обичам да гледам навън, когато е тъмно. Цветните петънца на черния фон ме успокояват. А толкова имам нужда да бъда спокойна... и уравновесена. Не помня последния път, когато съм се чувствала така, не помня дори да се е случвало. Винаги толкова тревожно съм се отнасяла към всичко, толкова несигурна, че мога да се справя. Живея в непрекъснат страх. Страх от провал. И с него не се свиква.
     Не мога да кажа, че съм преживяла много, но не е и малко. Моята малка вселена е била преобръщана неведнъж. А всяко нещо оставя отпечатък, белези имам много. И противоречия, и крайности, и толкова малки детайли, на които придавам толкова тежест. 
     Ей така, както си седя и зяпам навън, ме обземат последователно нервна енергичност, после непреудолимо усещане за обреченост и едва успявам да се преборя с желанието да се разплача. Случва се редовно. Затова на въпроси от сорта на "Как си?" отговарям с "Пак съм депресирана". Почти честна съм, като изключим, че всъщност към истината добавям от себе си "пак". Не е, за да се правя на интересна или за да търся съчувствие. Почти честна съм, вярвам, че така е по-лесно.
     Истината е, че другите не ги интересува моето святче, то няма никакво значение. Аз не съм важна. Не съм и интересна, или интригуваща, или каквото и да било определение, което би могло да придаде някаква стойност на едно същество. Тъжно е. Но е факт. Приела съм го. Само че не спира да боли. И тази понякога заглъхваща болка никога не спира.
     "Може би трябва да идеш на лекар" ми каза един приятел преди няколко седмици. Пич, не искам лекар. Нямам нужда от лекар. Имам нужда да уравновеся малкия си свят криво-ляво между самотата, неудовлетвореността и абсолютната си непригодност. Аз съм само едно малко човече, което иска да бъде важно за останалите. И напълно неспособно да оправдае такова желание.
     Защо да ходя на доктор?! Знам, че нещо не ми е както трябва. Имам много нередни неща, но това не помага. Просто се боря да остана цяла, хаотичната ми вселена се ръководи от други правила... Аз се мъча да запазя нещата цели. Май вече е твърде късно, а може би никога не съм имала избор. Иска ми се да вярвам в толкова много неща, само че помня твърде много.
     А сложните неща са толкова прости...
     Ще стана да си сипя още чайче, ще премигна няколко пъти по-бързичко, за да преминат сълзите, и ще се престоря, че съм достатъчно силна, за да изкарам и утрешния ден.

Пролет е, момиче, усмихни се, огледай се и потърси онзи, за когото ще бъдеш вселената. Той е някъде там. А на останалите майната им.
Направи си сметка за теб те колко значат и какв място заемат в твоя свят? Важни ли са?
Не може да си толкова самотна, не бива.
Ако ти се пие чай, свирни утре да го изпием заедно, макар и виртуално!
Поздрави!

но това повече прилича на литература, от твоите писания. Пък ако е изповед, е -девойката си е намерила пътя. Изразяването на тревогите и тъгите писмено също си е вид терапия.
Честита Първа пролет, Сонче!

Литературата познава литературни течения, в които всичките поети са неудовлетворени и тъжно гледат на себе си и света, понякога не без основание за самия свят... Състоянието Ви е нормално в определен смисъл, всеки чувствителен човек минава през него...и малко преиграва. "А сложните неща са толкова прости..."